tvplovdiv.com

  • Full Screen
  • Wide Screen
  • Narrow Screen
  • increase font size
  • Default font size
  • decrease font size


Новините 27.04.2017


Урок по вероучение  2404 2017


 

ТВ Омбудсман 12.04.2017

Защо вече обичаме Русия, а мразим Америка и Европа?

ТВ университет 06.11.2015

В памет на Димитър Костов

Ася в страната на талантите 08.04.2017

 

ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ - 2

3bdad328a3ce3acdf925fc80098cd154.jpeg 

                                                    СЛАДКИТЕ НЕЩА ПО ДЖУМАЯТА

 

Центърът на сладките неща на Пъпа на Пловдив бе сладкарницата под джамията.

Знаехме я като „Назъм Хикмет”.

През 50-те години тя пак си беше известна, но повечето неща, които се продаваха вътре, можеха да се намерят и във всяка друга сладкарница.

Всъщност славата й е отпреди това – когато сладкарите са били частници.

Бате Сашо Кондодимо, кото живее малко над Джумаята, си спомня за сладкарницата поне от началото на 30-те години. Според него става дума за 4 сладкарници една до друга, на които са им викали малебиджийници. Какво представлява малебито имаме някаква представа, макар че според бате Сашо днешното малеби нямало нищо общо с едновремешното.

Малебите не се е правило в купички, а в тави. След като е ставало достатъчно гъсто, се режело на тригълници – като торта. Заливало се е с шербет или червен сироп и миришело на розова вода.

Ашурето пък, което се е правило от варено жито, се е сервирало в купички. То също се е заливало със сиропи по желание и се е поръсвало с канела.

По-късно излезе модата да се добавят различни ядки и отгоре да  се слага топка сладолед.

Ашурето беше достъпен десерт, през 50-те години струваше към 10 стотинки – без сладоледа, разбира се.

Преди 5-6 години наследниците на сладкарницата продължиха традицията, но едно ашуре струваше към два лева. Е, беше по-голям грамаж и с доста ядки.

Това, което днес го няма, са били „пилешките гърди”.

Според бате Сашо това си е било пилешко месо – накъсано, сварено и овкусено. Ядяло се е с канела и захар. На дъното оставало нещо загоряло, което се е режело на квадрати. Викали са му  “Казан деби” или „Казан гиби”...

Според други пловдивчани в „пилешките гърди” изобщо нямало месо.

В сладкарницата едно време не е имало газирано. Продавали са се разни шербети, а през зимата салеп.

Салепът се е продавал и на улицата. Салепчиите са носели на гръб лъскав съд от мед, отзад висок като кула, а отдолу е горяло мангалче с дървени въглища. Така салепът се е подгрявал, защото това питие е имало стойност само горещо. Или както са го рекламирали „Салеп пари, кашлица вади!”

Сладкарници имаше поне на още два ъгъла.

На ъгъла с Главната беше „Монблан” – сладкарница с два салона. Освен шарените  пасти съм запомнил сладоледа с няколкоразноцветни топки топки.

Сладкарницата беше винаги пълна, ходеха цели сеемейства. Мъжът се нареждаше на опашката, жената и децата гледаха да хванат място.

Някога – може би през 20-те години, над „Монблан” е живял майстор на шоколад. Правел го на блокове и така го продавал.

На ъгъла с „Отец Паисий” имаше по-малка сладкарничка. Там, на витрината, съм виждал за пръв и последен път бяло сладко.

В съседство пък беше прочутият магазин за кафе, известен като „Камилата”.

Ето какво разказва Емил Малчаджян – внук на последния собственик:

„Дядо беше доста закачлив човек с чувство за хумор. В магазина имаше една картонена палма, един ден дядо купил фурми и ги налепил по картона..Минала някаква учителка и го попитала дали може да доведе децата, за да видят истинка палма с фурми. Дядо се усмихнал на наивната учителка, но не разкрил измамата.

Печеше си кафето вкъщи - на Гроздовия пазар. Там  един работник печеше на ръка и въртеше долапа.. Докато кафето се изкара, трябва непрекъснато да се бърка със специална лопата, защото рискът да изгори е много голям. И се пръска много леко с вода. Тогава се внасяше предимно сурово бразилско кафе "Сантос" и дядо ми го печеше за цяла Южна България. След това се появи и виетнамското кафе, което миришеше неприятно. После дойде индийското кафе и най-накрая от Стара Загора пристигна един камион никарагуанско кафе, което беше много хубаво и приличаше на колумбийското. Едно време са правили и чукано кафе. В дървен съд дни наред са го счуквали и съм чувал, че то е било и най-скъпо. Дядо ми беше от потомствен род кафеджии, роден е в София, а неговият баща бай Хугас и имал кафене на мястото на ЦУМ с 40 маси, където са ходели Яворов и Гоце Делчев. А най-качественото кафе е диворастящо от областта Харарат в Етиопия. Когато дядо ми почина през 1979, аз трябваше да пусна машините, тъй като имаше поръчки от много места. И ми беше доста трудно...”

Пред кафеджийницата – спомнят си стари пловдивчани, се е продавала и печена тиква. Наблизо имаше и инвалид /или няколко души даже/, който продаваше ластик на метър.

Ластикът не е нещо сладко, каквато ни е темата, но го споменаваме, защото след това едва ли ще се сетим за тези хора. А тяхното присъствие на Джумаята беше емблематично.

Като стана дума за кафе, да кажем няколко думи и за приготвянето му. Тайната я издаде един друг арменец – също потомък на стари кафеджии:

„Магазинът за кафе на баща ми и на чичо Вартан се наричаше „Бразилия”. Родът ни е от турска Армения. Всички от този род са се занимавали с търговия на кафе. На турски се е казвало "Курукайфеджии". "Куру" значи сухо кафе. В Пловдив видовете кафе бяха два вида: "А ла турка" и "А ла франга". Първото се сервираше с чаша без дръжка, а второто в чашка с дръжчица. На турски се казваше "филджан". За да стане каймак, се слагаше сода бикарбонат. Всички, които идваха да купуват кафе от татко и от чичо Вартан, идваха дори и от София,  купуваха и сода. Содата беше в малки дървени качета със станиол. А той им даваше "интифа" - с други думи  съветваше ги как да  приготвят кафето, колко време да го варят и т.н. На един килограм кафе се слагаше 5 гр. сода. Кафеджиите, които правеха кафето, го бъркаха с дървена пръчка, не с метална. Правеше се на пясък и джезвето се заравяше почти до половината, за да може да се загрее от всички страни. След изпичането на кафето не бива веднага да се мели, защото трябва да е хрупкаво. Кафето най-напред трябваше да добие цвят и след това се бъркаше с малко вода, за да се забави процесът на печенето. А чичо Вартан беше един от най-прекрасните хора, когото всички обичаха..”

Има и коренно противополжни кафеджийски техники.

Ася Яламова разказва, че дядо й Юзеир побеснявал, като видел някой да слага сода в кафето. Неговият секрет бил в добавката на две-три зрънца морска сол и то в сюблимния момент. А кога е бил този момент - само кафеджията знаел.

Народната памет е запомнила образите на поне двама семкаджии от Джумаята.

Ето как ги описва Атанас Илиев, чието детство е минало на Джумаята:        

„Имаше един дебел семкаджия, известен като бай Пешо,  пред шкембеджийницата, а срещу сладкарница “Назъм Хикмет стоеше  баба Семка – тя беше още по-дебела. И тоя бай Пешо дебелия си държеше семките долу при банката до стълбите. Един ден слизаме ние с моя приятел – Гошо Скарабела, лека му пръст, да крадем семки. Един път, втори път и най-накрая оня ни усети и като ни хвана, остави една кофа със семки и още една друга до нея празна. “Сядайте – вика – и почвайте да чоплите”. Сядаме ние, чоплим и ревем...”

Да оставим Наско и Гошо да пълнят кофата със семки, а ние започваме да подготвяме средващия разказ - за едно от чудесата на Джумаята -  бергамотовите бонбони...

 

 

 

 

Календар

 мар   април 2017   май

нпвсчпс
   1
  2  3  4  5  6  7  8
  9101112131415
16171819202122
23242526272829
30 
Julianna Willis Technology

Програмата на ПОТВ- ТРАКИЯ

 

Реклама

 
Вие сте тук: